БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Ролята на църквата ни за оцеляването на народ и вяра по време на близо 500-годишното жестоко турско робство  е изключително голяма. Българското духовенство е излъчило забележителни водачи и борци за национално освобождение.  В редиците им виждаме невероятни личности като патриарх Евтимий, отец Паисий Хилендарски, дякона Левски и хиляди други знайни и незнайни свещенослужители. Мнозина от тях бяха и начело в борбата за църковна независимост  срещу гръцката патриаршия, която ръка в ръка с турските поробители се стремеше да ликвидира духовно и политически българския народ. Героичното българско духовенство успя да извоюва църковната ни независимост и даде огромния си принос за обагреното с много кръв национално освобождение.
Свободата дойде, но с нея и сериозни проблеми пред Българската православна църква. Новите управници на страната се стремяха да използват клира и вярващия народ за своите нечисти партийни интереси. Особено тежко стана положението на БПЦ по време на управлението на Комунистическата партия. В Църквата тя виждаше своя идеологически враг, който застрашава устоите на държавата и партията. Трудни времена настъпиха за свещенослужители и миряни. Единствено клириците, подписали декларации за сътрудничество с тайните служби се радваха на благоразположението на властта.
След промяната обществеността настояваше за отваряне на досиетата на клеветниците, които слугуваха на репресивния апарат с цел лично облагодетелстване . Това не бе направено защото те, клеветниците, основаха или станаха ръководни кадри на новоосновани „демократични" партии и не искаха да бъдат разкрити. Преди година, след голям обществен натиск, бяха съобщени имената на митрополитите, „сътрудничили" на Държавна сигурност. Оказа се, че 11 от действащите владици са в списъка на подписалите декларации за сътрудничество. Не беше обявен, за съжаление, текстът на техните донесения, - дали са работили за външното разузнаване, както някои от тях твърдят,  или са клеветили свои събратя во Христа. Най-мръсно от всяка гледна точка се оказа досието на настоящия Западно- и средноевропейски митрополит Симеон. По-гнусни от неговите деяния човек трудно би могъл да си представи. Той се поставил в услуга на Държавна сигурност и е ползвал всички възможни облаги, вкл. и възкачването по стъпалата на църковната йерархия. Работил е за три разузнавания, бил е член на Българската комунистическа партия, стигнал е до чин полковник от българските тайни служби. Как е могъл да служи едновременно на Христа и на Антихриста трябва да обясни самият той. Странното е, че неговите събратя митрополити и Св.Синод  на БПЦ запазиха дипломатично мълчание по този срамен факт и продължават да го държат на европейска сцена. Нека Бог ги съди!
По-долу давам кратко животоописание на един свят духовник и човек, посветил целия си живот в служба на Христа, на православието и на българския народ и който трябва да бъде символ на чистотата в БПЦ.  Става дума за архимандрит Серафим (Алексиев), който живееше с братовото си семейство в София, на ул. „Пордим" 9. Там бях чест гост и получените духовни напътствия няма да забравя никога.

На панихидата за 10 години от кончината на архимандрит Серафим, Триадицкий епископ Фотий казваследното:
„За отец Серафим не е лесно да се говори, защото той беше човек с изключително деликатна, нежна душа и своя вътрешен мир криеше дълбоко в себе си...Отец Серафим стори много за Българската Църква, при това така скромно, така тихо, така незабелязано, както могат да се трудят само ония, които са се устремили към върховете на смирението."
С малко думи епископ Фотий описва една от най-забележителните от характера на архимандрит Серафим. Роден през 1912 г. в с. Горно Броди, Серско, в многодетно семейство, малкият Стоян (светското име на о. Серафим) напуска с родители и братя и сестри родния край след националната катастрофа, последвала Първата световна война. Израстналия в София младеж постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва като първенец на випуска и постъпва през 1934 г. в богословския факултет на Софийския университет. Отличният студент получава стипендия за продължаване на образованието си в богословския факултет на университета в Берн, Швейцария, който завършва с отличие и защитава докторска дисертация. След завръщането си в България, Стоян Алексиев преподава в Пловдивската и Софийската семинарии. Случайна среща с един сят духовник – архиепископ Серафим Соболев, ръководител  на православните общини на руските емигранти в България – решава по-нататъшната съдба на Стоян Алексиев. През 1940 г. той поема монашеския път с името Серафим. Отлично подготвен теоретично, новият монах описва в своите трудове нравствената чистота на православието, посочва опасността от пагубното влияние на ересите и на материализма, осъжда остро икуменическото движение за обединение на църкви и религии.
В края на 1949 г. в София е проведен свещенически „конгрес", на който ляво ориентирани духовници настояват за „демократични" промени в БПЦ. Атеистичната власт в лицето на Комунистическата партия подкрепя инициативата, която има за цел по-нататъшното отслабване на Църквата. Отец Серафим, с други свои събратя се противопоставя твърдо на тази атака на управляващата партия срещу БПЦ. Това е време, когато защитата на вярата означава доброволен отказ от изкачване в йерархията на Църквата. Архимандрит не се вълнува от подобно развитие, него го интересуват единствено църковните и народни интереси и отстояването им, независимо от цената, която трябва да плати.
Когато става дума за вярата, смиреният отец е неотстъпчив и не прави никакви компромиси с властимащите. В книгата си „Нашата надежда" той защитава тезата, че има голяма разлика между евангелския и земния мир, и че последният може да бъде користен и Богу неугоден. Известно ни е, че тоталитарният строй използваше БПЦ за легитимирането си пред външния свят като правова държава чрез своите мероприятия за мир. За това разграничение, което о.Серафим прави, отецът е подложен на силен натиск от Комитета по вероизповеданията, за да коригира позицията си.. По-късно това иска от него и патриарх Кирил, но о. Серафим е непоколебим и това принуждава Св.Синод да публикува изявление, с което се разграничава от „личното мнение" на архимандрит.
През 1960 г. отецът е назначен за преподавател, наскоро след това е утвърден и за доцент при катедрата по догматическо богословие. Освободил се от канцеларската работа като началник на културно-просветния отдел на Св.Синод, архимандрит Серафим се отдава изцяло на преподавателска и научна работа. Лекциите му предизвикват голям интерес сред студентите, а издаваните трудове говорят за еди изключително ерудиран и честен научен работник. Той подготвя за издаване студия, посветена на „Църковно-мисионерското дело на Константин Философ – св. Кирил", написана по повод честванията на 1100 годишнината от смъртта на светията. Студията е снета от печат заради позицията на автора по църковно-календарната реформа. За него тя не е реформа, а отстъпление пред враговете на православието. Това е и последната му голяма битка. Отец Серафим излага канонични основания за тази своя позиция пред широка аудитория, среща се и с патриарх Кирил, но не получава очакваната подкрепа. Духовенство и миряни знаят, че календарната „реформа" е продиктувана от политически съображения, затова страхът е сковал умовете и сърцата им. Това кара о. Серафим да се откаже от преподавателската работа в Духовната академия и от официалния църковен живот. Той се оттегля в девическия манастир край Княжево, където монахините му засвидетелстват единомислие и уважение и където се отдава на научна работа до самата си смърт през 1993 година.
Целият жизнен път на архимандрит Серафим може да бъде описан като безкористна служба на Бог, църква и народ. Материални придобивки и растеж в йерархията, - неща, които вълнуват днес голяма част от клира – са му чужди, независимо от това, че му носят само страдания.